Ланс Армстронг с изповед за съперничеството си с Марко Пантани

На 14 февруари се навършват 10 години от смъртта на легендарния Марко Пантани. По този повод неговият най-голям съперник в колоезденето Ланс Армстронг написа прочувствена изповед за голямото съперничество между двамата.

Представяме ви пълния текст на думите на Армстронг:

Никога няма да забравя кога чух за смъртта на Марко. Бях у дома в Жирона, когато дойде съобщение. Пълен шок е единственият начин, по който мога да опиша как се почувствах.

Иронично, и си го спомням сякаш беше вчера, по-рано през деня имах разговор с Микеле Ферари. Той и Марко не работеха заедно, но двамата бяха приятели и го попитах, ‘ей, какво прави Марко тези дни?’ Всичко сякаш отшумя и нямаше много новини. Микеле ми каза, че не е чувал добри неща напоследък и е притеснен как могат да завършат нещата.

Тази нощ, получих съобщение от италианския журналист Пиер Бергонци, на което пишеше „Пантани е мъртъв“. Стоях сам и си мислех ‘По дяволите!’. Катерачът, с когото се борех на велосипеда и извън него толкова дълго, беше мъртъв.

Вече минаха 10 години откакто той почина, но все още си спомням моето първо състезание с него. Беше на Обиколката на Мексико през 1994. Бях там с Motorola, а Карера беше там с Chiapucci, Пантани също. Трябва да съм честен, че не го забелязах много по време на състезанието. Той не беше тийм лидер и въпреки че изглеждаше обещаващ катерач, нямаше огромно въздействие върху живота ми все още.

Разбира се, обърнах му внимание, когато той стана втори на Джирото по-късно тази година. Тогава целият свят седеше и му обърна внимание. Имаше тази битка между Евгени Берзин и Мигел Индурейн и по средата на това бе Пантани, който завърши втори и спечели два поредни етапа. Той открадна шоуто и за малко да открадне и победата. По това време не бях колоездач за генералното класиране, затова не се замислих много и не бях концентриран върху Джирото, както по-късно щях да бъда върху Тура.

Марко имаше стил като на моторист. Той беше пълна загадка, който имаше голям характер, тонове харизма и хората бяха пленени от него и начина, по който летеше по планините.

Иначе на велосипеда той бе спокоен тип. Нямаше ги тези големи жестове или превзетост, както при други италианци, защото Марко беше колоездач, който говореше когато и където имаше значение.

Спомням си как той бе заобиколен от целия си отбор в основната група, почти толкова, че бе досадно. Ние също правехме такова нещо, но неговите съотборници го защитаваха много и ако се доближеше до него, получаваш гнева на целия му отбор. Но спрямо стила – той беше грациозен, ефективен, разбира се, и невероятно експлозивен. Той имаше способността да взриви състезанието и като съперник, като член на друга група, трябваше да приемеш и да уважаваш неговите възможности.

Забравете звездния аспект. Пантани не беше звезда, той беше по-скоро нещо като рок звезда. Той имаше аура, имаше последователи и беше огромен. Като американец, който идва и участва в европейски спорт, бях в различна позиция. Бях от другата страна, не бях от част от вкоренената култура и бях смятан от някои за аутсайдер. Пантани бе точно у дома, той беше на свой терен и беше главният човек. Ако аз бях дърводелецът, той бе артистът. Той имаше цялата самоувереност на света, цялата самоувереност, която можеше да се побере в малък катерач и ако трябва да бъда честен, аз нямах това.

Изправихме се един срещу друг в Тура, през 2000 и докато всички помнят дни като Венту, имаше и нещо като предистория. През 1998, Пантани разби всичко. Той победи Ян (Улрих). Но през 1999, след като спечелих и влизайки в 2000, сигурен съм, че Марко, Ян, пресата и феновете, всички мислеха, че състезанието през 99-а не е било толкова качествено откъм състезатели. Последните двама победители не бяха там и може би моята победа беше щастлива случайност. Дори аз имах мисли, че ’99 може да бъде единственият ми успех.

Не знаех, какво ще се случи в това състезание, но все пак тренирах, готвех се и пристигнах на старта възможно най-готов. Нямахме специфичен план за Марко. Знаехме неговите сили и със сигурност знаехме моите. Трябваше да изчакаме до първите изкачвания да видим как се чувстват всички. Така че чакахме, и чакахме, и после стигнахме до Хутакам. Не си спомням всеки детайл, но бяхме аз, Зуле, Пантани и може би няколко други в челото на състезанието.

Аз дръпнах, Марко дръпна, всички се сменяхме и тогава отидох отпред. Йохан (Брюнел) се включи по радиото и ми каза, че Марко е изпаднал. Всеки знае остатъка, но Марко, със своя дух за борба, не бе приключил.

Той имаше тази ярост в себе си, която значеше, че той се бори за всичко. Може би се дължеше малко на наполеонов комплекс, но той беше истински биткаджия.

Всеки знае, че не сме на едно мнение за много неща. Не казвахме хубави неща един на друг, особено пред пресата. Ако трябва да бъда честен, не се харесвахме особено, но винаги съм чувствал, че спортът бе по-добро място с Марко в него.

Може би, ако се бяхме срещнали при други обстоятелства, щяхме да се спогодим. Ако не беше езиковата бариера, малко от съперничеството и някои от негативните неща, които казахме един за друг, мисля, че можехме да сме приятели.

Имахме нещо като помирение в един момент. Когато враждувахме, се стигна до момент, в който нещата станаха твърде много за мен, за него, за всеки. Решихме да седнем лице в лице, мъж с мъж. Така че една вечер в Мурсия, през 2001, Марко, Бергонци и Джанпаоло Мондони, който караше в неговия отбор и говореше английски, седнахме на по чай. Не знам, дали Марко наистина искаше толкова много да е там, но беше достатъчно приятно. За съжаление, въпреки нашата среща, отношенията останаха същите. Това трябва да е било последният път, когато говорихме лице в лице.

Голяма част от враждата дойде от случилото се на Венту през 2000. Не съм тук да прославям нещо, всеки знае какво стана онзи ден, но ние бяхме в челото на състезанието и разменяхме лидерството. Казах му с лошия си италиански, ‘можеш да вземеш победата’. Той си помисли, че му казах ‘трябва да си по-бърз’. Моят италиански бе доста лош наистина, можех да му казвам всичко, но бяхме достатъчно бързи, повярвайте ми. Това, което стана онзи ден не помогна и оттогава никога не бе същото.

От моята гледна точка, той каза някои неща за ’99, споделяйки, че е било случайност. Имало е моменти от моя страна, когато бях твърде задълбал в това съперничество, твърде задълбал във войната на думи.

Ако можех да се върна назад, бих се справил по-различно с доста взаимоотношения и това с Марко не прави разлика. Моята фундаментална грешка беше, че докато е нормално да си конкурентен със своите съперници на велосипеда, когато слезеш от него, всички ние сме хора и заслужаваме да се отнасят към нас с уважение. Никога не превключих и докато този манталитет на убиец работеше на велосипеда, не работеше толкова добре, когато пиех кафе или имах пресконференция. Това беше моята грешка.

Не виня допинга за неговата смърт. Мисля, че той бе невероятна личност, която също сгреши – като мен. До известна степен допингът го направи този, който бе, но всички можехме да кажем това. Реалността е, че славата и скоростта, на която той живееше живота си, бяха това, което го уби. Той просто не можеше да издържи на темпото.

По-късно, когато слезеш от колелото, тогава трябва да внимаваш. Славата е лъжовна и животът, след като си бил на върха, никога не е същия. Пантани страда много. От бог в Италия той се превърна в някой, който загуби толкова много. Хората не гледат на теб по същия начин след такова нещо и трябва да си подготвен за деня, когато си просто човек, вървящ по улицата и не вече звезда. Мисля затова много, но той не бе готов затова и не бе готов затова, с което Италия го заля както преди, така и след неговите проблеми. Той бе бог за тях и това темпо в крайна сметка го погуби.

Как феновете трябва да гледат на Пантани в днешни дни е сложен въпрос, който се нуждае от известно ниво на контекст и разбиране преди размисъл. Мисля, че ако гледаш тези представяния, трябва да ги гледаш с огромна признателност и възхищение. Когато видиш всички други победители от онези дни, всички колоездачи, той бе назобен по същия начин и все пак победи. Това ще ядоса някои хора, но трябва да се помни, че той влезе в една програма и това беше. Той нямаше да промени системата и всеки в този спорт, когото той биеше, играеше по същите правила.

Марко вече не е тук и оттогава минаха дълги и трудни 10 години за колоезденето. Смъртта на Марко е загуба за колоезденето както заради спомените, които той ни даде, така и защото той можеше да помогне на спорта. Не знам какво би направил Марко за състоянието на колоезденето днес. Той бе силен характер и човек с душа. Беше привилегия да се съревновавам с него.

1355741555_9da19e1f87_z

Velocafe.bg
Повече в Любопитно
Уникално видео – щраус гони колоездачи

С това видео определено ще се забавлявате много. Действието се развива в Южна Африка, където местни колоездачи тренират при скорост...

Затвори